Силна връзка или зависимост?

Кога е точният момент да се отделим от родителите си и да заживеем самостоятелно? Ние ли не можем без тях или те не могат без нас? Предаваме ли ги, започвайки самостоятелен живот? Гонят ли ни, намеквайки ни, че е време да се отделим? Защо е толкова трудна раздялата – и за тях, и за нас?

Напоследък чувам твърде често тези въпроси от хора в края на 30-те и началото на 40-те си години. Немалко колеги споделят същото. Това тенденция ли е в съвременното българско семейство, или просто такива хора попадат по-често в кабинетите на психотерапевтите?…

Няма точен момент, в който да заживеем самостоятелно, при всеки човек този момент идва на различна възраст. Няма проблем да се отделиш и на 20, и на 30. Проблем е, когато започнеш да усещаш, че не можеш да си тръгнеш от семейното гнездо. Причините може да са в теб, може да са в родителите ти, но най-често и двете страни не са готови за раздялата.

Най-честите причини, които спират младите:

Цената на промяната

Много често, когато не харесваме нещо в себе си или в живота си,  се заричаме да се променим – обикновено „от понеделник“, „от Нова година“ или от друга важна за нас дата. И твърде често след първите няколко стъпки се отказваме и се връщаме в старото русло на живота си. А истинската промяна изисква търпение и време. Това се опитва и психотерапевтът да каже на клиента, който е дошъл с нагласата, че проблемът му ще бъде решен за 2-3 сесии и то – без да влага особени усилия в работата си с терапевта.

Има една популярна притча, на която вероятно повечето от вас са попадали, но нека ви я припомня – като илюстрация за същността на промяната. 

Притча за орела 

На 40 годишна възраст ноктите на орела стават прекалено гъвкави и дълги – и той не може да хваща с тях плячка. Неговият клюн става твърде извит и дълъг – и не му позволява да се храни. Перата на крилете

Ах, този английски! Ах, този интернет!

Понякога напоследък се чудя, ако не бях залягала на времето над английския, как ли щях да си върша работата като психотерапевт?

Идва млад клиент, първа сесия и още със сядането изстрелва : „Преди месец се разделих с приятелката ми и още не мога да се ъпдейтна към новата ситуация.“ Отговарям му: „Ами рестартирай се и нещата ще се фикснат.“  Ама той затова бил дошъл при мен – да му дам туулс, за да може да се справи.

Млада клиентка не е доволна, че е станала майка, защото бебето й пречи да се развива в интернет и така се чувствала лузър. Пък и свекървата въобще не й помагала, защото била заета да лайква булшитите на приятелките си. Питам я какво е завършила, какво работи – учела още… някакъв мениджмънт, но искала да стане инфлуенсърка. Слаба Богу, наскоро бях научила, че вече има такава професия, та не се наложи да се излагам като я питам какво животно е това. А тя продължава „Разбирате ли, искам да съм куул, а в този пикселиран свят едно косъмче да ти стърчи и почват да те хейтят.“

Друга госпожица ми казва, че е дилейтнала  майка си от фейсбук приятелите си, защото тя… е, убий ме, не мога да го възпроизведа, но както и да е, смисълът е, че майка й нещо я карала да се чувства некомфортно с коментарите си под постовете й.

Грешните уроци, които научават емоционално пренебрегваните деца

Да пораснеш в дом, в който властва емоционално пренебрежение, взима своя дан. Когато си дете и никой не забелязва как се чувстваш или от какво имаш нужда, всъщност се учиш от скритите послания, които никой никога не казва директно, но които неминуемо ще ръководят живота ти в бъдеще.

Мълчаливи, ненарочни, обикновено невидими, тези послания пускат дълбоки корени. Докато минаваш през юношеството, те подкопават самочувствието и самопознанието, което би трябвало да изграждаш. Вече възрастен, те ти пречат да вземаш правилните решения. Когато създаваш отношения и се влюбиш, те ти пречат да се цениш високо. Когато имаш деца, тези послания ти тежат и оставят в теб объркване какво пропускаш и защо.

Единственият начин да намалиш въздействието на такива послания върху себе си е да осъзнаеш, че те са факт, да разбереш как са се вкоренили в съзнанието ти, да направиш съзнателен избор да спреш да им позволяваш да те спират и съсипват самочувствието и самооценката ти.

Защо бягаме от силните емоции?- Защото така трябва! – Наистина ли?

Новогодишните обещания – мотивация и трудности

Началото на годината е времето, в което си обещаваме промяна, често – в няколко области. Сякаш 1 януари e по-различен ден от 31 декември. Може би сме привлечени от символиката за край на нещо старо и начало на новото. Но какво се случва след две седмици или месец с новогодишните ни обещания?

Малцина са тези, които успяват още от първия ден на новата година да започнат с промените, повечето ги отлагаме за след Ивановден, а най-добре – от следващия понеделник. Или от по-следващия, а тук изборът е голям – имаме още поне 50 понеделници.

Защо промяната се оказва трудна?

• 

Всяка промяна е излизане от зоната ни на комфорт, а това невинаги е приятно усещане. Има неизвестност, усилие, съмнение в крайния резултат. Добре е да не се отказваме веднага, защото всеки нов навик се нуждае от 21 дена повторение и затвърждаване, после е по-лесно. А какво е навикът? – Автоматизирани реакции, нещо, което правим без да се замисляме и го правим по определен алгоритъм. Например замисляте ли се всяка сутрин как да измиете зъбите си?

Пошегувах се…

Колко пъти сте чували тази реплика, когато някой ви е наранил и вместо да се извини, казва „Пошегувах се… Ей, ти не разбираш от майтап.“ Не питам как се чувствате, знам – объркани, а понякога може би наистина се питате дали всичко е наред с чувството ви за хумор.  А тези „шегаджии“ след време пак ви нараняват по същата тема и вие пак се питате – този път, дали ясно сте изразили недоволството си от коментара им предишния път и дали „шегата“ не е съвсем точно прицелена във вашите слаби места. За съжаление, това го правят най-близките ни хора – приятел, съпруг, родител, деца. Тези, които ни познават най-добре и знаят от какво ще ни заболи.

С какво не бива да се шегуваме?

Старите хора са казали „В къщата на обесения не се говори за въже.“. В най-общ смисъл „обесеният“ са нашите травми, комплекси, притеснения или случки в миналото, от които ни боли, от които се срамуваме и такива, които бихме желали да забравим. Хората, които имат здрава емоционалност и поне наченки на емпатия не се шегуват с:

• Теглото на партньора или роднината;
• Ръста  на партньора или роднината;
• Говорния или двигателния му дефект;
• Пола му (както и да се определя той);
• Вярванията и убежденията му;
• С травматични моменти от живота му;
• И всичко, което се сетите, че може да предизвика неприятни емоции у обекта на „шегата“.

Какво е пандемична умора и как да се справим с нея?

Много хора в настоящата пандемична и кризисна ситуация се чувстват уморени, без енергия, изтощени, демотивирани, с недостиг на радост и удовлетвореност. Оказва се, че това състояние няма пряка връзка с количеството извършена работа. Парадоксът е само привиден. Тази умора е резултат не толкова на това какво и колко правим, а как преживяваме нещата.

За повечето от нас появата на заплахата от Ковид-19 и предприемането на извънредни мерки предизвикаха първоначална шокова реакция, последвана от активна реорганизация на работа и ежедневие. Бързо започнаха да се изграждат нови стереотипи, поставящи на изпитание нашия организъм, тяло, емоционална устойчивост. В голямата част от времето физическите ни и особено психичните ни ресурси са мобилизирани над обичайните нива. Функционираме в режим на хроничен стрес. И когато това от изключение се превърне в по-скоро постоянно състояние, то изчерпването и умората започват да ни превземат.

Тук накратко ще се спрем – без стремеж към изчерпателност – върху някои от основните фактори, допринасящи за възникването на това, което наричам пандемична умора.

Откъде идва т.нар. пандемична умора?

• Невидимият враг

Инфекцията ни дебне и ние сме нащрек: колко близо сме застанали до другите, те носят ли заплаха, ние застрашаваме ли ги, до какво се допираме, кой е седял тук преди нас и т.н. и т.н. Лутаме се в мерките, които трябва да предприемем, колебаем се за техния смисъл. Малко са опорите в реалността, които ни ориентират в намирането на точни решения.

Да се фокусираме върху това, което имаме

Моето новогодишно послание в платформата за онлайн психотерапия native4native.com

Защо отлагаме?

Началото на годината е времето, в което си обещаваме промяна, често – в няколко области. Сякаш 1 януари e по-различен ден от 31 декември. Може би сме привлечени от символиката за край на нещо старо и начало на новото. Но какво се случва след две седмици или месец с новогодишните обещания?

Малцина са тези, които успяват още от първия ден на новата година да започнат с промените, повечето ги отлагаме за след Ивановден, а най добре – от следващия понеделник. Или от по-следващия, а тук изборът е голям – имаме още поне 50 понеделници.

Защо отлагаме? И какво най-често отлагаме?

Отговорът на втория въпрос е по-лесен – най-често отлагаме неприятните и трудните неща.

Няколко от причините за отлагането:

Приятелката ми ме напусна

ВЪПРОС на Н.А. от Пловдив:

Приятелката ми ме напусна. Повече от три години живяхме заедно, вече си мислех, че сме семейство. Един ден тя си събра багажа, остави ми бележка „Благодаря за хубавите моменти заедно, но реших да продължа живота си без теб.“. Още не мога да се опомня, вече месец. Питам се и не намирам отговор „Какво не направих както трябва? Дали съм я обидил с нещо? Друг ли, по-привлекателен за нея, се е появил? Опитах се да получа обяснение, но тя беше още по-лаконична. Каза само, че връзката ни се е изчерпала и след това спря